„Най-голямата награда е поклонът“: Ириней Константинов за театъра, провала и надеждата

За актьора и директор на Театър София Ириней Константинов най-важното в професията не са отличията, а живият контакт с публиката. Той подчертава, че „най-голямата награда на актьора“ е моментът на поклона, когато „300 души отдолу те гледат и са съпричастни към труда ти“. Именно това усещане за споделено преживяване, за „притихнал салон, който те слуша“, е смисълът на театъра и причината човек да остане верен на сцената десетилетия наред.

Константинов говори откровено и за провалите – и житейски, и професионални, като най-болезнения определя „провала пред самия себе си“. Той предупреждава срещу самодоволството и илюзията за величие, като дава пример с Джуди Денч, която и на 70+ години „стои зад кулисите и се учи“. В спомените му присъстват и трудни моменти от младостта, включително дисциплинарно уволнение от Варненския театър, което се превръща в ключов урок за отговорност и смирение, както и срещите с големи имена като Георги Парцалев – описан като „богато душевен човек“ и изключително човечен колега.

Третата линия в разговора е свързана с надеждата – за театъра и за страната. Константинов говори за почти завършения ремонт на Театър София и за усилията на трупата да оцелее и да играе активно въпреки трудните условия. В по-широк план той разсъждава за „мъчителния и безкраен“ български път, като изразява желание за връщане „към центъра, към смисъла, към спокойствието и хармонията“. Според него ключът е в правосъдието, морала и възпитанието, които започват „от детските години, от семейството“, а финалното му пожелание е просто и силно: година, която да донесе „хармония“.