Железницата на смъртта: Пресушен язовир разкрива подробности за трагичния край на хиляди
От Мулмейн в Бирма до Банкок в Сиам – те са построили Железницата на смъртта! Стотици хиляди китайци, малийци и индийци и 25 000 военнопленници. 300 мили релси преминават през джунгли, скали и над реки. Строителите са работили по 18 часа на ден само с голите си ръце, с минимални порции храна и без медицинска помощ. 11 000 от пленниците са загинали, а гробовете им са по протежението на линията. Всички те са работили като роби. Ако изнемогвали, биват пребивани, някои до смърт. Всеки от тях е гладувал и е бил третиран зле.
Железницата на смъртта е построена между 1940 и 1943. Споменатите в архивния кинопреглед военнопленници са най-вече от тогавашната Британска империя и от САЩ. Нахлуващите в Югоизточна Азия японски войски безмилостно използват техния труд, както и този на местни, за изграждането на стратегическото за военните доставки трасе.
Някогашните британски колонии, в които се води този театър от Втората световна война, са днешните държави Мианмар и Тайланд. За пръв път от 40 години недостъпни дялове от железницата са разкрити от източването на тайландски язовир заради ремонт на стена.
Наследници на някогашните затворници и местни изследователи обикалят мястото на някогашна спирка по железницата, наречена Ни де. Опитват да намерят артефакти, които да разкажат повече за съдбата на работниците.
Мисля, че е добра възможност да научим повече за тази част от Железницата на смъртта, която днес е потопена. Също и за да си спомним за съюзническите войници, които са били принудени да я изградят.
Чаннаронг Ноймала, посетител
Голям брой хора пътуват по протежението на железницата, за да научат повече за историческите събития. На около сто километра от потопената част се намира Пъкленият проход – друг дял от пътя, по който огромен брой работници загиват заради тежките условия.
Там австралийското правителство изгражда специален образователен център, който през миналата година е приел 169 000 посетители.
С времето места като Прохода стават все по-важни. Те пазят личните истории и помагат на бъдещите поколения да разберат цената на войната.
Мик Кларк, директор на образователен център
