Докато войната в Украйна продължава: Националната опера в Лвов не спира с представленията

Докато войната в Украйна продължава, а сирените вият почти всеки ден, в Лвов – и не само – сцената не мълчи. Театрите са пълни, билетите се изкупуват месеци напред, а зрителите откриват в изкуството пространство за отдих, съпреживяване и надежда. Само седмици след началото на пълномащабната инвазия, Националната опера и балет в града отваря врати – първоначално предпазливо, само с 300 места. Това е броят хора, които могат да се поберат в бомбоубежището под сградата при сигнал за тревога.

По време на първото ни представление сирената прозвуча още в първото действие. Всички слязохме в укритие. Когато тревогата отмина, зрителите се върнаха по местата си. Продължихме. Това беше повратен момент.

Васил Вовкун, директор на Лвовската опера

Скоро капацитетът на залата се увеличава, а спектаклите се играят пред пълни зали. Във всяко представление – дори в мрак и несигурност – има ритуал: химн, понякога минута мълчание, и после – светлини, музика и шоу.

Страхът беше голям. Но хората искаха да дойдат. Да почувстват, че за два часа не живеят във война.

Анастасия Бондар, балерина

Психолозите също виждат смисъл в усилията на артистите.

Театърът е пространство, в което преживяваме травмата, без да я назоваваме. Това не е случайно. Това е лечебен процес.

Александра Грушинска, психотерапевт

Сред най-гледаните спектакли е „Соларис“, балет по философския роман на Станислав Лем. В репертоара има и сатира – като „Конотопската вещица“, която се играе по 12 пъти месечно.

Не се уморяваме. Това е жажда – да бъдеш с публиката. Остава ни малко време заедно, затова го изживяваме докрай.

Михаило Кукуюк, актьор

Хора пътуват стотици километри, само за да намерят билет. Цените понякога са половината от минималната заплата. И въпреки това залите са пълни – защото според мнозина културата има мисия.

Театърът е като психотерапия. Той носи увереност, надежда – и вяра в победата.

Васил Вовкун

На фона на въздушни тревоги и несигурност, сцената остава място, където страхът временно отстъпва на чувството за човешка близост. Не защото всичко е наред. А защото понякога е нужно просто да останеш и да преживееш случващото се заедно с другите.