„Съдбите ни са преплетени“: Н. Пр. Катрин Банън за това какво сближава България и Ирландия

Зелени пейзажи, келтско наследство, музика и танци с неподражаем ритъм и легенди за Св. Патрик. Това са само част от образите, с които свързваме Ирландия. Зад тях стоят богата история, силен дух на независимост и културна идентичност, която продължава да вдъхновява далеч отвъд границите на острова.

Как Ирландия съчетава своя военен неутралитет с активната си роля в европейската политика? Защо ирландски кукери се появяват на фестивала в Перник? И как приятелството между ирландски скиори и жителите на Чепеларе оставя следа върху картата на България?

В новия епизод на „Лицата на дипломацията“ посланикът на Република Ирландия в България Н. Пр. Катрин Банън говори за предизвикателствата пред Европа и за неочакваните нишки, които свързват българската и ирландската култура.

СИМОНА НИКОЛОВА: Ирландия пое председателството на Съвета на Европейския съюз в бурен геополитически и икономически период за Европа под мотото „Сила чрез единство“. Кои са най-важните постижения на председателството до момента?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Вече четири месеца сме в рамките на ирландското председателство на Съвета на Европейския съюз и постигнахме значителен напредък по трите основни приоритета, които си поставихме – конкурентоспособност, сигурност и ценности.

Що се отнася до конкурентоспособността, постигнахме сериозен напредък в изпълнението на пътната карта „Една Европа, един пазар“, чиято основна цел е оптимизирането на единния пазар.

Постигнахме съгласие и по новата рамка „EU Inc.“, която има за цел да подпомогне стартиращите и бързоразвиващите се компании, работещи в различни държави. Идеята е да им се даде възможност по-лесно да развиват дейността си в цяла Европа, да бъдат по-конкурентоспособни и безпрепятствено да преместват бизнеса си от една страна в друга.

В крайна сметка целта ни в тази област е да създадем по-благоприятни условия за европейския бизнес – компаниите да могат да се конкурират успешно, да се разрастват, да намират необходимите им кадри и да получават достъп до работна сила, така че да се развиват и да постигат успех в днешната сложна икономическа обстановка.

По отношение на сигурността работим активно, за да гарантираме, че ситуацията в Украйна ще продължи да бъде сред основните приоритети на Европа в областта на сигурността. Една от важните стъпки в тази посока беше постигането на съгласие по 21-вия пакет от санкции срещу Русия. Това е значително постижение, защото показва, че Европа запазва единната си позиция по отношение на подкрепата за Украйна и занапред. А това е изключително важно за нас.

Постигнахме напредък и по редица инициативи, които имат пряко значение за хората. Например успяхме да постигнем съгласие по регламента за предотвратяване на сексуалното насилие над деца онлайн – въпрос от изключителна важност за децата и семействата в цяла Европа.

Що се отнася до оставащите месеци от нашето председателство, смятам, че най-голямото предизвикателство ще бъде постигането на консенсус и намирането на обща позиция по многогодишната финансова рамка, която определя бюджета на ЕС за следващите години.

Това е изключително сложна тема, тъй като държавите имат различни виждания за това как трябва да бъдат разпределяни европейските средства. Въпреки това мисля, че всички са съгласни, че трябва да инвестираме повече в конкурентоспособност, иновации, научни изследвания, сигурност и отбрана.

Въпросът е как да постигнем баланс между тези нови приоритети и традиционните направления на европейските разходи, като Общата селскостопанска политика и фондовете за сближаване. Към момента все още няма пълно съгласие за това какъв трябва да бъде този баланс, какъв да е общият размер на бюджета и по какъв начин той да бъде финансиран през следващите години. Така че смятам, че това ще бъде сериозно предизвикателство.

Но знаете ли какво? Европейският съюз не означава всички да мислим по един и същи начин. Той обединява 27 държави с различни политически и институционални структури, различни икономики, приоритети и геополитическо положение.

ЕС винаги е бил съюз на държави с различни възгледи, които търсят допирни точки и общи решения. Именно към това се стреми и председателството – не да накара всички да мислят еднакво, а да ги събере около една маса, за да обсъдят как искаме да продължим напред като Европейски съюз.

СИМОНА НИКОЛОВА: Споменахте, че сигурността също е сред основните приоритети на председателството. Ирландия има дългогодишна традиция на военен неутралитет. В същото време обаче все по-често говорим за сътрудничество в областта на отбраната.

Как Ирландия определя границите на своя принос към европейската сигурност? И какво означава това за общия отговор на ЕС на войната в Украйна?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Военният неутралитет на Ирландия е дългогодишен стълб на нашата външна политика. Той се ползва със силна обществена подкрепа в страната и е свързан с конкретния исторически контекст, в който е създадена Ирландия, както и с историческия опит на ирландската държава.

Смятам обаче, че е важно да разберем какво означава неутралитетът в ирландския контекст и, още по-важно, какво не означава.

Неутралитетът не означава изолация. Не означава безразличие. Не означава и че не заемаме позиция, когато се нарушава международното право или когато сме свидетели на очевидни неправомерни действия.

Ние сме пълноправен и ангажиран член на Европейския съюз. Подкрепяме категорично Общата външна политика и политика на сигурност на ЕС. Участваме активно в граждански мисии за управление на кризи и в мироопазващи операции, а също така работим в тясно сътрудничество с европейските си партньори по въпроси, свързани със сигурността, като например киберсигурността, хибридните заплахи, морската сигурност и устойчивостта.

Сигурността обаче не се изчерпва с военните съюзи. Ние не сме член на НАТО, но това съвсем не означава, че не сме ангажирани с въпросите на отбраната и сигурността или че не работим активно с партньорите си в ЕС в тези области.

Това беше един от приоритетите на нашето председателство. Работихме активно за укрепването на устойчивостта ни.

Що се отнася до Украйна, нашата политика винаги е била последователна. Подкрепяме категорично суверенитета и независимостта на страната. По време на нашето председателство, както вече споменах, постигнахме съгласие по 21-вия пакет от санкции и удължихме до 2028 г. временната закрила за хората, принудени да напуснат домовете си заради войната в Украйна. Освен това предоставяме значителна хуманитарна и финансова помощ, както и невоенна подкрепа за Украйна.

В съвременния свят сигурността и отбраната обхващат много повече аспекти, отколкото традиционно сме свикнали да свързваме с тях. И макар да има определени рамки, в които можем да се ангажираме с тези въпроси, това не означава, че те не представляват интерес за нас, че не влагаме усилия в тях или че не сме напълно ангажирани.

СИМОНА НИКОЛОВА: Ирландия разглежда разширяването на ЕС също като важен фактор за европейската сигурност и стабилност. Как Съюзът може да ускори процеса на присъединяване на нови държави кандидатки, като същевременно гарантира спазването на демократичните стандарти и върховенството на правото?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Ирландия отдавна подкрепя разширяването на ЕС, защото го разглеждаме като един от основните начини да гарантираме бъдещия просперитет и успех на Европейския съюз.

Разбира се, този процес трябва да се управлява много внимателно. Искаме да дадем възможност на държавите, които желаят да се присъединят към Европейския съюз и споделят нашите ценности и визия, да станат негови членове.

Важно е да има ясен процес и държавите да знаят, че когато изпълнят необходимите условия и осъществят съответните реформи, пред тях ще има реален път към членство в Европейския съюз.

Същевременно трябва да гарантираме, че всички условия са изпълнени и че приемът остава базиран на заслугите и реално постигнатия напредък на всяка държава.

Смятам, че предишните процеси на разширяване, включително присъединяването на България и това на Ирландия през 70-те години, показват, че когато се следва този път, разширяването може да бъде изключително успешно и действително да допринесе за бъдещия ни просперитет и сигурност.

Правилата, регламентите и поставените цели обаче съществуват с основание. Ирландия положи изключително много усилия, особено по време на нашето председателство, за да подпомогне напредъка на държави като Черна гора. Работихме най-вече за придвижването на процеса по затваряне на преговорните глави, така че тези страни да могат да се приближават все повече към своята европейска мечта.

СИМОНА НИКОЛОВА: На пръв поглед Ирландия и България са географски отдалечени една от друга, но в същото време двете държави са част от един и същ европейски проект. Кои са най-силните страни на двустранните ни отношения към момента? И има ли области, в които според Вас сътрудничеството ни все още не е достатъчно развито?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Както казвате, Ирландия и България се различават значително в географско отношение, но в много други аспекти си приличаме.

Населението ни е приблизително еднакво по численост. Имаме и редица сходни предизвикателства както в миналото, така и днес. И двете страни сме се сблъсквали със спад на населението и значителна емиграция. Изтичането на мозъци е проблем, който отдавна се обсъжда както в Ирландия, така и в България.

В Ирландия имам чувството, че успяхме да обърнем тази тенденция. А в България сякаш също настъпва промяна. Виждам много българи, които се завръщат и избират да градят бъдещето си тук, в България.

Имаме и много сходни традиции и култури. Смятам, че това създава силна връзка между двата ни народа и нашите общества.

В същото време мисля, че има огромен потенциал за по-тясно сътрудничество между двете ни държави, който все още не е напълно оползотворен. Според мен особено големи възможности има в дигиталната сфера, в образованието и в различните икономически сектори.

Например винаги се оглеждам дали мога да открия ирландско говеждо месо тук, в България. И понякога успявам. Разбира се, аз смятам, че ирландското говеждо месо е най-доброто в света, но не само това – то е и европейско месо, за разлика от това, което пристига от много по-отдалечени части на света. Затова определено виждам много възможности за развитие на отношенията ни в хранително-вкусовия сектор.

Според мен най-важното е, че и двете страни споделяме силно чувство за принадлежност към Европа. Работим много добре заедно в рамките на ЕС, гледаме в една посока и виждаме бъдещето си като общо. Съдбите ни са преплетени.

Така че, макар да имаме различна история, различни гледни точки и различни предизвикателства в отделни моменти, в крайна сметка бъдещето ни е общо. Важно е да намираме начини да изграждаме тези връзки и да укрепваме двустранните отношения между двете ни държави.

СИМОНА НИКОЛОВА: В България се връчва награда за разследваща журналистика в памет на ирландската журналистка Вероника Герин. Какво означава тази инициатива за Ирландия и според Вас как тя допринася за по-широкия диалог между нашите общества по теми като свободата на медиите и публичната отчетност?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Смятам, че това е наистина интересен въпрос. Мисля, че хората в Ирландия се изненадват, когато разберат, че в България се връчва награда на името на Вероника Герин.

Вероника Герин беше ирландска журналистка, която се противопоставяше на организираната престъпност и наркотрафикантите. Тя беше убита през 1996 г. В този смисъл тя не е просто журналистка. Тя е човек, който се е борил с корупцията и с мрачните механизми, действащи в нашите общества.

А това е в самата основа на демокрацията и на ценностите, които Европейският съюз отстоява. Трябва да защитаваме журналистите. Трябва да защитаваме медиите, за да гарантираме тяхната независимост и възможността им свободно да отразяват всичко, което се случва в обществото.

Затова за мен като ирландски посланик е изключително вълнуващо да видя, че тази история намира признание в България. Че човек, чиято дейност е била изцяло свързана с Ирландия, е оказал толкова голямо влияние върху журналисти в чужбина и че те отдават признание на нейната саможертва и смелост, както и на значението на продължаващата борба срещу корупцията и организираната престъпност.

СИМОНА НИКОЛОВА: Посолството организира множество културни събития. През март тази година фестивалът по случай Деня на Свети Патрик обедини Банско, София и Пловдив и предложи богата програма с ирландски изпълнения. Групата Sonas, която събира български и ирландски музиканти, както и ирландските танци също се радват на голяма популярност в България. Забелязвате ли нарастващ интерес сред българите към ирландската култура? И как този културен обмен допринася за сближаването на нашите два народа?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Смятам, че културната дипломация е един от най-ефективните видове дипломация. Защото, докато дипломатите изграждат връзки на политическо и правителствено равнище, истинското сближаване между държавите се случва, когато хората се свързват помежду си на човешко ниво.

Едно от нещата, които ми направиха особено силно впечатление тук, в България, е интересът към ирландската традиционна музика и танци.

Мисля, че причината е в приликите с българските традиции. Хората се изненадват, когато видят ирландски гайди – uilleann pipes, и ми казват: „Това много прилича на българските гайди“. А това е доста необичайно, като се има предвид колко различни са нашите корени и частите на Европа, от които произхождаме.

Например в началото на миналата година доведохме група ирландски кукери на фестивала в Перник и хората бяха изненадани. Питаха ни: „И вие ли имате кукери?“. Ние ги наричаме mummers. Те са малко по-различни, но по същество става дума за хора, които се обличат в специални костюми, за да прогонват злите духове.

Наистина е забележително, че подобни традиции съществуват в две толкова различни части на Европа. Това ни позволява да опознаваме хората чрез тяхната човечност, а не през призмата на политиката или географското им положение.

Смятам, че това е изключително важно за изграждането на връзки.

Едно от нещата, които се опитахме да направим миналата седмица, беше организирането на фестивал по случай Хелоуин. Ние го наричаме Самхейн (Samhain).

В българските социални мрежи често срещам едно мнение, което гласи: „Защо внасяме този американски празник?“. И винаги ми се иска да отговоря, че това не е американски празник. Това е ирландски празник.

Хелоуин има ирландски корени. Именно когато ирландските имигранти се преселват в Америка, празникът постепенно придобива формата, в която го познаваме днес.

В крайна сметка се опитваме да покажем на българите, че това е европейски празник. Да, той е внесен в България в смисъл, че не е част от българските традиции, но не е и американски.

СИМОНА НИКОЛОВА: Продължавайки темата за културата, съвременната ирландска музика също има много силно международно присъствие. Групи и изпълнители като U2, The Cranberries и Шинейд О’Конър са само някои от най-известните примери за музиканти, които съчетават традиционни звучения с поп, рок и модерни музикални влияния. Как тази музика отразява и представя съвременната ирландска идентичност пред света?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Мисля, че е много интересно как музикантите – не само ирландските, но и българските, както и тези от цяла Европа – все по-често се обръщат към традиционното музикално наследство на своите страни и го съчетават с по-съвременно звучене и нови музикални влияния.

В миналото може би не се е смятало за особено модерно музиката ти да съдържа традиционни елементи. Днес обаче хората все повече ги възприемат и ценят.

Това ясно се вижда в творчеството на много ирландски музиканти по света, но и в България. Ако вземем за пример Дара и Bangaranga, в тази музика също има българско влияние.

По този начин достигаме до хората по целия свят. Когато слушаме музика от друга култура, сякаш им казваме: „Разбираме ви, чуваме ви и усещаме близост с вас“.

А музиката винаги е имала изключителна сила.

Колективът Sonas, който развива дейност в България, например се състои от български и ирландски музиканти – приблизително поравно. Те създават своеобразна фюжън музика, в която изследват традициите на двете култури и изграждат взаимно разбиране, което трудно би могло да се постигне на една среща или чрез документ с политически препоръки.

Този вид музикално сътрудничество създава истинска човешка връзка и позволява на дипломацията да достигне много по-далеч отвъд традиционните си граници.

СИМОНА НИКОЛОВА: Ирландия и България имат и някои общи исторически връзки, свързани с личности като журналиста Джеймс Баучер и благодетеля Пиърс О’Махони. Какво значение има тяхното наследство за отношенията между двете ни държави?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: За мен беше много интересно да дойда в България като ирландец и да разбера колко добре познати са тук Джеймс Баучер и Пиърс О’Махони, при положение че преди това самата аз не бях чувала за нито един от тях.

Тогава осъзнах, че тези хора всъщност са били първите дипломати. Те са били тук много преди създаването на Европейския съюз и преди да има международни полети. В България те са открили нещо, което им е напомняло за собствената им ирландска идентичност и ги е вдъхновило да посветят усилията си на тази страна.

Особено в случая с Джеймс Баучер мисията на целия му живот е била да изгражда по света и в Европа разбиране за България – за нейното значение и за това защо гласът ѝ трябва да бъде чуван.

Смятам, че е изключително вълнуващо колко голямо уважение е спечелил той в България. Наскоро беше създаден и чудесен документален филм за него, който, доколкото знам, скоро ще бъде излъчен по българската телевизия. Когато виждам метростанции, носещи неговото име, и интереса към дейността на Пиърс О’Махони, си давам сметка, че тези хора са положили основите на връзката между нашите две държави. Направили са нещо много по-значимо, отколкото аз някога бих могла да постигна.

Затова съм им изключително благодарна – те до голяма степен са направили работата ми по-лесна.

Но, както се е случвало с много ирландци през историята, а и днес, понякога предизвикателството не е хората да знаят имената им, а да знаят, че са ирландци. Дори за Джеймс Баучер се е налагало да питам някои хора: „Знаете ли, че е ирландец?“. А те ми отговарят: „О, мислех, че е британец“.

Така че не е необходимо да популяризирам името на Джеймс Баучер в България. По-скоро се опитвам да подчертая връзката му с Ирландия, която невинаги е очевидна тук.

Същото важи и за актьори, режисьори и музиканти. Понякога е достатъчно просто да кажем: „Знаете ли, че този човек е ирландец?“. Прекарвам голяма част от времето си в България, като казвам: „Знаете ли, че това всъщност е ирландско?“ или „Знаете ли, че този човек е ирландец?“.

Мисля, че тук има много ирландска култура и много връзки с Ирландия, но невинаги се разпознават като такива.

СИМОНА НИКОЛОВА: Друго интересно нещо, което научих, е, че в България има само една улица, носеща името „Ирландия“, и тя се намира в Чепеларе. Съществува интересна връзка между Чепеларе, Пампорово и Ирландия, създадена в чест на скиори, които редовно са посещавали и подкрепяли този район. Как местни истории като тази могат да се превърнат в основа за по-траен туристически интерес и, разбира се, за културни партньорства?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Мисля, че връзката между Чепеларе и Ирландия е наистина изненадваща. Хората се питат защо в Чепеларе има улица, наречена „Ирландия“, и откъде идва тази близост. А причината тази история да е толкова хубава е, че връзката е напълно естествена и искрена.

В миналото ирландски скиори са посещавали Чепеларе година след година. С времето са създали приятелства с местните хора и са станали част от общността. Когато някои от местните жители са имали нужда от помощ, ирландците са успявали да я организират и да им я осигурят чрез връзките си в Ирландия. В знак на признателност една от улиците е била наречена „Ирландия“.

Тези отношения са се запазили и до днес. И сега има ирландски скиори и туристи, които продължават да посещават района. Затова смятам, че личните човешки връзки между хората са много по-силни от всичко останало.

Всъщност във всичко, за което говорим, се откроява една обща тема – връзката между хората. Именно тя, а не непременно дейността на едно посолство, е истинското начало на дипломацията и източникът на нейната сила.

В известен смисъл моята работа е просто да свързвам тези отделни елементи, да откривам нишките, които ни обединяват, и да привличам вниманието към тях. Но същинската работа се върши на местно ниво от хора, които дори не осъзнават, че всъщност допринасят за развитието на дипломатическите отношения.

Изключително се гордея с тази връзка между Чепеларе и Ирландия. Самата аз дори ходя да карам ски там със семейството си всяка година. Така се опитвам да поддържам тази традиция жива.

СИМОНА НИКОЛОВА: В речта си по време на Форума за правата на човека в София разказахте за пътя си към феминизма и за стереотипите, с които сте се сблъсквали като жена в дипломатическата професия. Как според Вас се е променила тази професия по отношение на равенството между половете?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Моят път към феминизма не е резултат единствено от личния ми опит. Той е свързан и с осъзнаването, че съществуват структурни пречки, заради които жените нямат същите възможности и не преживяват работната среда и дипломатическата професия по същия начин като мъжете.

Тези пречки създават допълнителни трудности за жените. Затова вместо да се питаме как жените трябва да се приспособят, трябва да се замислим как институциите могат да се променят и да се адаптират към тях.

Истината е, че голяма част от света е устроена от мъже и за мъже. И не просто за мъже, а за хетеросексуални, бели, физически здрави и образовани мъже.

Например това става ясно, когато разгледаме изследванията и данните за начина, по който се проектира защитното оборудване. Дори бронежилетките често не са съобразени с женското тяло.

В здравеопазването пък се отделя твърде малко внимание на научните изследвания върху заболявания и здравословни проблеми, които засягат единствено жените.

Що се отнася до дипломацията, смятам, че е изключително важно не просто жените да бъдат представени в тази професия. В Ирландия например вече 50% от посланиците са жени. Не е достатъчно просто да присъстваме. Трябва да създадем условия, в които жените да могат да се развиват и да успяват в професионалната си среда. Това означава да разгледаме структурните фактори в обществото и начина, по който то ги подкрепя.

А реалността е, че жените поемат по-голямата част от грижите за децата и отговорностите в домакинството.

Ако наистина искаме да постигнем равенство, трябва да разгледаме структурите, които им помагат или, напротив, възпрепятстват развитието им.

Не смятам, че жените непременно вземат по-добри решения или са по-добри дипломати. Но съм убедена, че държавите, институциите и хората, които вземат решения, работят по-добре, когато около масата има повече разнообразие от гледни точки и опит.

Например по-малко от един процент от хората, участващи в мирни преговори и миротворчески процеси по света, са жени. А същевременно жените и децата са сред най-силно засегнатите от въоръжените конфликти. Когато тези хора не участват в процеса на вземане на решения, шансовете действително да бъде постигнат мир намаляват.

Мисля, че пример за това видяхме в Ирландия по време на мирния процес в Северна Ирландия. Един от ключовите фактори за успеха му беше включването на жени от местните общности в преговорите и предоставянето на възможност те да окажат влияние върху целия мирен процес.

Именно това прави постигнатия мир по-устойчив.

Затова смятам, че във всяка организация и във всеки сектор – независимо дали става дума за частния или за публичния – качеството на решенията се подобрява, когато около масата има хора с различен опит и произход.

Това включва жените, хората с различен етнически произход, хората без увреждания и хората с увреждания. Така ставаме по-добро общество.

Като дипломат смятам, че е изключително важно да разсъждавам върху тези въпроси. От моя гледна точка това е феминизъм. Но феминизмът не се отнася само до жените. Той е свързан с това как изграждаме общества, които работят за всички свои граждани – независимо дали тези хора имат власт, дали имат увреждания или какъв е цветът на кожата им. И мисля, че това е изключително важен разговор, който трябва да водим.

СИМОНА НИКОЛОВА: Накрая на разговора бих искала да се върна към посланието Ви при пристигането Ви в България, в което цитирате ирландския поет Джон О’Донохю и неговата идея, че пътуването ни помага да разберем по-добре както себе си, така и мястото, от което идваме. В тази връзка бих искала да Ви попитам: Какво открихте за себе си по време на престоя си в България? Имате ли си любимо място тук?

Н.ПР. КАТРИН БАНЪН: Мисля, че идването ми в България като посланик ми припомни нещо, което всъщност винаги съм знаела – че израстването е възможно само когато излезем от зоната си на комфорт.

Да започнеш нова работа в непозната държава, да преместиш семейството си, да се опиташ да опознаеш част от света, за която не знаеш много, и да се адаптираш към страна, която тепърва трябва да опознаеш – всичко това невинаги е лесно и приятно. Но хубавите неща никога не идват лесно.

Едно от предизвикателствата пред мен беше и изучаването на български език. Не исках да дойда в една страна, без да положа усилия да науча езика ѝ.

Затова се опитвам да общувам с хората на български, но те ми отговарят на свободен английски. И така се оказва доста трудно да упражнявам езика.

Но мисля, че за всичко, което си заслужава, трябва да полагаш усилия.

Наистина се радвам, че времето ми в България ми даде възможност да се замисля за личното си развитие и за начина, по който тази страна ме променя – както мен самата, така и децата ми.

Сигурна съм, че този опит ще повлияе на начина, по който ще възприемаме и опознаваме света занапред. И мисля, че това е нещо наистина забележително, защото сами сме се поставили в ситуация, в която невинаги се чувстваме комфортно.

Що се отнася до любимото ми място в България, мисля, че това определено са Родопите. Така че отново се връщаме към темата за Чепеларе.

Това, което най-много харесвам в Родопите, е съчетанието между природната красота и дълбоката, неповторима историческа и културна връзка на хората с този край. Тя се усеща в храната, в музиката и в стремежа на местните жители да съхраняват и предават традициите си.

Мисля, че това до голяма степен обобщава и представата ми за България. Тя е модерна страна, която гледа напред и иска да бъде сред водещите в дигиталното развитие и икономическата конкурентоспособност.

Но същевременно не желае да се отказва от традициите и корените си, за да постигне тези цели.

И мисля, че това е един от важните уроци, които България може да даде на всички нас: не е необходимо да избираме между бъдещето и миналото. България показва как можем да вървим напред и същевременно да запазим своята идентичност, култура и усещане за принадлежност, докато се приспособяваме към съвременния свят.