Жан-Батист Андреа и „Моята кралица“ – история за детството, въображението и една необичайна първа любов | Арт и Факти

Той е един от най-интересните съвременни френски писатели. Преди литературата, работи като сценарист и режисьор, а през 2023г. получава престижното френско литературно отличие- наградата „Гонкур“. Жан-Батист Андреа е за първи път в България, а поводът е излизането на български език на романа му „Моята кралица“ – история за детството, различното, въображението и една необичайна първа любов.

С какви впечатления сте до този момент, успяхте ли да разгледате и какво Ви е любопитно да откриете тук?

Много ми хареса присъствието на природата в София. Много рядко в една европейска столица има толкова голямо присъствие на природата и това много ми харесва. 

Книгата „Моята кралица“ сте написали преди години и сега тя започва нов живот на български език. Ако сега трябва Вие да я представите на българските читатели- как бихте го направили?

За мен това е една много важна книга, защото съм в етап, в който скъсах със старата ми кариера, която беше киното, и се захванах с литературата. И малко по-късно разбрах, че същото движение, което аз правех в живота си тогава, го има и в тази книга. А именно- пътят към свободата, търсенето на свободата. Това е историята на един млад човек, който напуска една удобна, комфортна ситуация, за да преизобрети света си и себе си и точно това ми се случваше и на мен тогава, когато сложих края на кариерата си в киното и се насочих към литературата. 

Главният герой е 12-годишно момче. Вие сте споменавали, че не изпитвате носталгия към детството, но и не искате да губите връзката с детето в себе си. Защо, според Вас, е важно човек да не губи връзката и детето в себе си?

Детството е моментът на сътворението. Момент, в който всичко е възможно. И затова е много важно човек, особено ако е избрал кариера в творческите професии, в изкуството, да запази тази енергия, тази отвореност към всякакви възможности. Това не значи да се вдетиняваш и да се държиш инфантилно, а именно да носиш вярата, че всичко е възможно. 

Шел е човек, когото останалите трудно разбират и заклеймяват като „различен“. Защо толкова лесно поставяме етикети на хората, които не разбираме, според Вас? 

Обществото иска всеки един да има етикет, такъв е редът и това е необходимо, защото ако всеки тръгне да прави каквото си иска- тази огромна машина, каквато е нашето общество, няма как да работи. В същото време обаче това крие и опасности. Аз много рано отхвърлих етикетите въобще и се насочих към това да правя онова, което искам- да се занимавам с литература. В този смисъл, в Шел има една част от мен- именно този човек, който отхвърля етикетите на обществото и следва желанието си.

Между двамата герои има едно приятелство, първа любов, привличане, спасение. Разкажете малко повече за самия сюжет и за това какви послания отправяте към читателите? 

Това е историята на един младеж, когото всички считат за интелектуално непълноценен и който иска да докаже, че е мъж. Съответно напуска дома си и намира убежище на едно плато, където среща младо момиче от Париж, което е там на почивка с родителите си и между двамата възниква едно приятелство. … Аз не съм искал да отправям някакви послания с този роман, поне не и в политическия смисъл на думата. Мисля, че лайтмотивът, който присъства във всичките ми книги, е по-скоро едно определено отношение към света, с което човек успява да види и оцени красотата. В днешно време много често се говори за проблемите, за отрицателните неща в света, аз по никакъв начин не бих искал да отричам тяхното съществуване, но ми се струва, че е много важно в същото време да запазим способността си да виждаме красивото, да оценяваме тези хора, които носят в себе си някаква светлина. 

Вие сте сценаристи и режисьор, после ставате писател и получавате престижната френска литературна награда „Гонкур. Кое се  оказа по-Ваше- да навигирате хората пред камерата, да държите камерата, образно казано, или да държите химикалката? 

Романът определено е онова пространство, където се почувствах на мястото си, в свои води. Но понякога е малко страшно да се захванеш с това да напишеш цял роман. Определено школовката в киното със сценарии и работата ми по филми беше изключително ценна, научи ме на много неща, но писането на романи е радостта на моя живот. 

Да поговорим и другата Ви книга, с която сте доста популярен у нас- „Да бди над нея“. Тя разказва за една невъзможна любов и война. Какво Ви привлече към тази епоха? 

Там отново не става въпрос толкова за мизерия, страдание и войни, а за светлина. За борбата на една жена да бъде чута, винаги впрочем съм считал, че жените са много по-интелигентни от мъжете. За светлина става въпрос. И това отново е една книга за борбата за свобода, борбата срещу потисничеството. Било то политическо, физическото на собственото ни тяло, което сами налагаме на себе си. Отново е една история за търсенето на свобода. 

Отново Ви връщам към престижното отличие „Гонкур“, което беше присъдено на Вас. Промени ли нещо то у Вас и как гледате Вие на тази награда? Какво е тя за Вас?

Тази награда едновременно промени всичко и нищо. От една страна всичко, защото признанието и звездната слава във Франция наистина са огромни, когато получиш една такава награда. От друга страна не промени нищо, защото аз продължавам да съм един писател, който щом свърши работа по един роман веднага почва да търси тема за следващ. …. Това, което изпитах като получих тази награда и се оказах пред телевизионните камери, беше гордост от това, че не съм предал детето в себе си, не съм предал онова дете на 9 години, което искаше да стане писател. Защото аз това исках и „Гонкур“-ът ми даде тази възможност. Усещането, че не съм предал себе си. 

На финала отново Ви връщам към романа „Моята кралица“. Ако днес можете да се обърнете към 12-годишния Жан-Батист Андреа- възрастта, на която е и главният герой Шел- какво бихте му казали? 

Well done! Добре се справяш!

И от една малка френска история до читатели по целия свят- така пътуват добрите книги.